събота, 12 януари 2013 г.

GO.

Днес, седейки на морския бряг видях зад гърба си сянка на изправен исполин.
Какво правиш? - попита ме сянката
Седя. - отвърнах й.
А защо седиш?
Защото няма какво друго да правя.
А какво е твоето преднаначение, знаеш ли?
Не, не знам.
А защо са тук тези камъни?
Те са тук, за да се крият между тях боклуците, които морето изхвърля. Странно е, нали, идваш тук на чисто и си хвърляш бутилката от вода или бира. И после заминаваш. След теб идва някой друг и заварва всичко в боклуци. И в душата му става едно ...лепкаво, и започва да си мисли кренвирши, лютеница и  бира. Камъните са тук, за да може да седнем в един миг от вечността, след нас ще седнат много други. Много слънца и луни ще огряват тези камъни. Много вълни ще се блъснат в тях и ще се отдръпнат към безкрайното за човешкия поглед море. Много боклуци ще дойдат и ще изчезнат смачкани и избледнели, безформени и ненужни. Камъните са място, за да се срещнем аз и ти. Знам, че ти си сянката която се е изправила над мен като дамоклев меч и ме пита, защо ти силният си тук и се чудиш защо живееш, защо се питаш какъв е смисъла, нали уж го виждаш в книгите, които прочиташ. Или само правиш слалом между думите и те влизат и излизат, отлитат без да оставят вкус в душата ти. Напред-назад, напред-назад, падаш и продължаваш. Умираш и излиташ. А ските ти се реят в пространството. Какво са буквите без смисъла, както тялото без душата. И двете са дома на смисъла и го чакат да се прибере вкъщи и да си налее една ракия след работа.
Защо си стъпал върху пясъка?
Стъпал съм защото искам да виждам как мидите са постелка на фасовете, как се изплювам на мидите и подритвам фасовете. Как мидите пращят сухо под петите ми. Как невинно ги убивам подсъзнателно. Как прегазвам техните трупове и троша костите им. Животът е една месомелачка.
Стъпал си защото искаш опора, но не опората на земята, а на себе си. Когато краката ти са меки, ти не усещаш твърдостта на земята, защото се подгъваш по средата. Мислиш си защо са камъните, защо ти гледаш морето, защо аз гледам зад теб. Знаеш ли кой съм?
Ти си сянката на Бог.
А защо съм тук знаеш ли?
Защото аз те извиках.
Знаеш ли, че не аз съм твоя Бог, а ти си моят Бог. Защото без теб моето съществуване е безмислено. Не аз съм твоя създател, а ти моя. И благодарение на теб аз съществувам всеки ден. И сега съм тук, защото съм роб на мислите ти. Те са толкова силни, че създават този таен свят, който се стремиш да разбереш чрез този разговор. А сега, моля те, погледни към вълните, камъните ти обиват, казват ти, че е време да вървиш. Виж момичето и кучето. Виж момичето и момчето. Двете момичета с различни кучета, които отиват към водораслите и се мръщят от този факт. Върви.