Human beens

Докато гледам края на Миланското дерби(не ме питайте кое е Миланското дерби) решавам да вляза най-сетне в блога си, след като няколко дена нямах време да го направя. Откровено "вината" е на Петя, която дойде още в петък, за Св. Валентин. А пък между другото тая седмица бях все по гости, докато се опитвах да си купя телевизор, и все окъснявах. Сега се загледах в сайта на доктор Емилова/Нали знаете коя е доктор Емилова?/ и сериозно се замислих, че нашите тела са пълни с токсини. Докато Жозе Моуриньо пуска трима дефанзивни играчи, за да запази резултата, явно стреснат от набезите на Пипо Индзаги, който днес явно няма късмет, защото рядко прави два поредни пропуска. Може би за мен е важно кое е Миланското дерби, кои са Пипо Индзаги/трети пропуск!/ и доктор Емилова, а за други не. Но все пак е важно човек да знае. За това може да погледнете за пример Димитри Иванов, от неговите статии извира целия свят, в едно повествование. И много спомени. Именно липсата на спомени или повече спомени, когато останалите вече си ги написал, те карат да спреш да го правиш.

Докато трае драмата на четири минутното продължение се сещам за негрите снощи в Retro lounge. Те били basketball stars. С тях имаше едно момиче от Пловдив, което се надяваше, че ще има поне малко 14-ти февруари. Но както казва Петя, американците никак не са романтични. The baskеtball stars from Cherno more и специално единия от тях никак не отразиха нашето момиче. За тях жените са просто chicks, в България малко трудни, в Бразилия най-красиви, а в Щатите ти трябват само няколко приказки в клуба, за да ходите да се чукате.

Та така покрай клуба с негрите, нашите момичета, които понякога наистина се държат като просто chicks, един скромен рожден ден и неделя с много мачове измина поредния пълен уикенд, който може би поради това ми се стори приятно дълъг. От както имам уикенди, не ми се иска да ги сменям за нещо друго. Това е истинско, човешко време.

PS: В крайна сметка телевизор на лизинг не ми дадоха, но аз пък взех че пратих баща ми, понеже лизинга беше на далавера, без оскъпяване, и той взе че стана горд носител на малък кредит, който аз ще плащам мога-не мога всеки месец, защото парите за телевизора, които той ми даде са вече в историята, която ви разказах. И последните 40 лв. днес за малко не загубих. Но след пет минути се върнах по обратния път към магазина и в отчаянието си пред следващата гладна седмица видях как вятъра се опитва да ги скатае с леко придръпване настрани.