Написана е преди 4 години, а някои неща са си все същите.
Ливърпул ке падне! 23.08.2005-та
65-та минута на мача. Ливърпул е отбелязал трети гол във вратата на Хмарук. ЦСКА губи вече с 1-3 на Националния стадион. “Трябва да взема жената, че ме чака. Какво да му гледам? То е ясно.” казва Бюрека, изнизва се попритиснат от телефонните вопли на жена си и ни оставя да се потим пред телевизора голи до кръста с халби бира в лятната жега. И ми става ясно, че мачът вече е свършил. Не защото е 3-1, а защото и тук като в “Под Игото” малките герои побягнаха от бойните позиции да спасяват каквото могат: жени, деца, добитък, имот или служба. Главата на ЦСКА беше на дръвника, а “националните” телевизии решиха да ни спестят поредното й отсичане в Шампионската лига и търкулване в турнира на УЕФА. Да, ама не всички мислеха като Рачко Пръдлето. Лудите, те да са живи! И Валентин Илиев като въздесъщ Бойчо Огнянов смълча ливърпулската орда за 1-0. Петнайсет минути след началото на мача, битката стана епична. Хвърковатата чета бе на “Анфийлд”, за да запали пожара на бунта и няколкостотин червени привърженици в сектора за гости й повярваха, станаха на крака и се разцелуваха, камбаните в спортния радиоефир забиха “ГОООООЛ! ГООООЛ! ЕДИН НА НУЛА ЗА ЦСКА!”, а 40 000 англичани и Рафа БейНитес нервно не вярваха на очите си и мълвяха “вай,вай!”. Свобода или смърт! Футболната смърт онази вечер не значеше нищо, просто смърт, предизвестена и очаквана. Оставаше свободата. Свободата да играеш както ти искаш, в твоя мач на голямата сцена, в спектакълa на истината за стойността на човешкия живот, в който на Мърсисайд си гризат ноктите и се потят до сетния миг на мача, режисиран от един мрачен сърбин, на чиято схема тайно бе изписано “Ливърпул ке падне! 23.08.2005-та”
Друг е въпросът защо мача свърши за някои в онази 65-та минута. В числото 65 няма никакъв фатализъм, необратимост или безнадежност. Но тръгнахме да си спасяваме жените, преди селото да е пламнало, а те ни призвъняваха на мобилните телефони с дребнави сценки, че точно тази ли лятна вечер край морето сме тръгнали да се занимаваме с мачове. Не я разбирате вие тази мъжка чест! Ако може да не играем тази вечер и да отложим двубоя от трибуните, да изгасим телевизорите или да сменим канала. Нашите пак ще паднат. Но онези единайсет луди излязоха на терена и не сведоха главите си. Защото хората са измислили правилата на живота. Имаш два мача. Две възможности да решиш съдбата си на победител или победен. След първата грешна стъпка, получаваш втори шанс да стъпиш на правия път. А ние пресмятаме някъде по средата на първия път и обръщаме коня към селото, за да не трошим пари и нерви. Вкъщи е топло, уютно, светло, уважават те, яденето-ядене, спането – спане, парите добри, пък и сме си шампиони... Задраскваме срещата от тефтера и я хвръляме в графата на личните разочарования от поредния европровал, който преживяваме още преди началния съдийски сигнал. После си говорим как футболистите ни нямали манталитет, не играели за честта на отбора и как чудото не може да се случи, защото това е Еврошампиона. Върли фенове оптимистично прогнозират минимална загуба. Бележим гол на “Анфийлд” и всичко е наред, успокояват ни те. Или може би сме песимистично настроена нация с отровната липса на манталитет, че другите европейци не са нещо повече от нас, мечтаем за Атаки, а не вярваме, че Давид може да победи Голиат. Колко отидоха на Националния стадион срещу Турция заради честта на България? Явиха се май пак няколко хиляди опълченци. А другите стояхме при имотеца, до топлия задник на жената и на софрата и викаха “Ей, бравус!”
Живея на втория етаж. Кооперацията е на оживена улица, която едвам побира двупосочния трафик от все по-нови и лъскави коли. Често след работа сядам на перваза на прозореца отвън, опъвам краката си на парапета на балкона и си отварям една студена бира, хапвам сандвич или нещо чета, редактирам. Отдолу ехти Вили Вуцов. Седнал е на кварталната кръчма “Трето полувреме” и цака белот с типичния си висок емоционален патос. Наблизо играят децата му. От време на време им се поскарва на висок глас, крушата не пада по-далече от дървото си. Нещо недоволства от картите, играчите, хили се гръмогласно, вика все едно е на стадиона, коментира мачове и залози като на пресконференция. Как идеално ми напомня колко интересен може да бъде животът със своите герои и като го слушам съм на футболна вълна и ми е кеф, защото се зареждам с енергия. Нищо че ми надува главата. Под мен хората вървят по тротоара. Искам да видя поне един, който да гледа нагоре към балконите, дърветата, покривите, небето. Но от страх да не се ударят в насрещния стълб, притеснени от часа пик на трафика и тълпата кибици около картоиграчите, гледат напред, в краката си, но не и нагоре към необятния син простор, където мечтите се реят. В притиснатият им от всичко земно свят драмата на прозаичното си играе с вярата, а сигурността, че неизбежно нещо лошо ще се случи, като това ЦСКА да не играе в Шампионска лига е убиваща. Липсва на идея, че градим история и участвахме в нещо като живота през 2005-та ни хвърля зад въженцето на арената, само че спектакъла не се играе, защото главните герои са седнали в публиката и чакат първо действие. Но дори и когато искаме да участваме, “националноотговорните” медии, на които си плащаш чрез данъците или таксите за телевизия също като “националноотговорните” политици те удрят през ръцете настойнически и ти казват, че и този път нищо няма да излезе. Не се заблуждавай! Просто защото на тях не им било финансово изгодно. Или така е удобно? Трябва да има някаква причина да не участваме, да не вярваме, да не се борим, а да живеем в схлупените, покрити с каменни плочи, белосани, димящи къщурки и да ходим на църква, без да се бъркаме в играта на големите, които все решават вместо нас кой да играе и кой да загрява на страничната линия.
В нашата хистерична държава всяка победа бомба е. Живеем от урва на урва и от век на век. Мечтаем нескрито за онова американско синьо лято от 94-та, в което танцувахме прегърнати, увити с трибагреника под дъжда, а всичко беше прекрасно и приказно. Данчо Лечков беше “шампион”, Ицо Стоичков “президент”, а всички момичета мечтаеха за Боби Михайлов. Макар и далеч от онези мигове, победите над третите в света и европейския клубен шампион това лято задължително трябва да ни повъзвърнат накърненото българско самочувствие и усмивките по лицата, а телевизиите да се вслушват по често в гласа на народа, когато се борят за рейтинги и ролята на обществени медии, защото заради трийсет сребърника лишиха милиони телевизионни зрители от един от най-великите мигове в живота им в една невероятна анфийлдска вечер, когато ЦСКА пишеше историята.
65-та минута на мача. Ливърпул е отбелязал трети гол във вратата на Хмарук. ЦСКА губи вече с 1-3 на Националния стадион. “Трябва да взема жената, че ме чака. Какво да му гледам? То е ясно.” казва Бюрека, изнизва се попритиснат от телефонните вопли на жена си и ни оставя да се потим пред телевизора голи до кръста с халби бира в лятната жега. И ми става ясно, че мачът вече е свършил. Не защото е 3-1, а защото и тук като в “Под Игото” малките герои побягнаха от бойните позиции да спасяват каквото могат: жени, деца, добитък, имот или служба. Главата на ЦСКА беше на дръвника, а “националните” телевизии решиха да ни спестят поредното й отсичане в Шампионската лига и търкулване в турнира на УЕФА. Да, ама не всички мислеха като Рачко Пръдлето. Лудите, те да са живи! И Валентин Илиев като въздесъщ Бойчо Огнянов смълча ливърпулската орда за 1-0. Петнайсет минути след началото на мача, битката стана епична. Хвърковатата чета бе на “Анфийлд”, за да запали пожара на бунта и няколкостотин червени привърженици в сектора за гости й повярваха, станаха на крака и се разцелуваха, камбаните в спортния радиоефир забиха “ГОООООЛ! ГООООЛ! ЕДИН НА НУЛА ЗА ЦСКА!”, а 40 000 англичани и Рафа БейНитес нервно не вярваха на очите си и мълвяха “вай,вай!”. Свобода или смърт! Футболната смърт онази вечер не значеше нищо, просто смърт, предизвестена и очаквана. Оставаше свободата. Свободата да играеш както ти искаш, в твоя мач на голямата сцена, в спектакълa на истината за стойността на човешкия живот, в който на Мърсисайд си гризат ноктите и се потят до сетния миг на мача, режисиран от един мрачен сърбин, на чиято схема тайно бе изписано “Ливърпул ке падне! 23.08.2005-та”
Друг е въпросът защо мача свърши за някои в онази 65-та минута. В числото 65 няма никакъв фатализъм, необратимост или безнадежност. Но тръгнахме да си спасяваме жените, преди селото да е пламнало, а те ни призвъняваха на мобилните телефони с дребнави сценки, че точно тази ли лятна вечер край морето сме тръгнали да се занимаваме с мачове. Не я разбирате вие тази мъжка чест! Ако може да не играем тази вечер и да отложим двубоя от трибуните, да изгасим телевизорите или да сменим канала. Нашите пак ще паднат. Но онези единайсет луди излязоха на терена и не сведоха главите си. Защото хората са измислили правилата на живота. Имаш два мача. Две възможности да решиш съдбата си на победител или победен. След първата грешна стъпка, получаваш втори шанс да стъпиш на правия път. А ние пресмятаме някъде по средата на първия път и обръщаме коня към селото, за да не трошим пари и нерви. Вкъщи е топло, уютно, светло, уважават те, яденето-ядене, спането – спане, парите добри, пък и сме си шампиони... Задраскваме срещата от тефтера и я хвръляме в графата на личните разочарования от поредния европровал, който преживяваме още преди началния съдийски сигнал. После си говорим как футболистите ни нямали манталитет, не играели за честта на отбора и как чудото не може да се случи, защото това е Еврошампиона. Върли фенове оптимистично прогнозират минимална загуба. Бележим гол на “Анфийлд” и всичко е наред, успокояват ни те. Или може би сме песимистично настроена нация с отровната липса на манталитет, че другите европейци не са нещо повече от нас, мечтаем за Атаки, а не вярваме, че Давид може да победи Голиат. Колко отидоха на Националния стадион срещу Турция заради честта на България? Явиха се май пак няколко хиляди опълченци. А другите стояхме при имотеца, до топлия задник на жената и на софрата и викаха “Ей, бравус!”
Живея на втория етаж. Кооперацията е на оживена улица, която едвам побира двупосочния трафик от все по-нови и лъскави коли. Често след работа сядам на перваза на прозореца отвън, опъвам краката си на парапета на балкона и си отварям една студена бира, хапвам сандвич или нещо чета, редактирам. Отдолу ехти Вили Вуцов. Седнал е на кварталната кръчма “Трето полувреме” и цака белот с типичния си висок емоционален патос. Наблизо играят децата му. От време на време им се поскарва на висок глас, крушата не пада по-далече от дървото си. Нещо недоволства от картите, играчите, хили се гръмогласно, вика все едно е на стадиона, коментира мачове и залози като на пресконференция. Как идеално ми напомня колко интересен може да бъде животът със своите герои и като го слушам съм на футболна вълна и ми е кеф, защото се зареждам с енергия. Нищо че ми надува главата. Под мен хората вървят по тротоара. Искам да видя поне един, който да гледа нагоре към балконите, дърветата, покривите, небето. Но от страх да не се ударят в насрещния стълб, притеснени от часа пик на трафика и тълпата кибици около картоиграчите, гледат напред, в краката си, но не и нагоре към необятния син простор, където мечтите се реят. В притиснатият им от всичко земно свят драмата на прозаичното си играе с вярата, а сигурността, че неизбежно нещо лошо ще се случи, като това ЦСКА да не играе в Шампионска лига е убиваща. Липсва на идея, че градим история и участвахме в нещо като живота през 2005-та ни хвърля зад въженцето на арената, само че спектакъла не се играе, защото главните герои са седнали в публиката и чакат първо действие. Но дори и когато искаме да участваме, “националноотговорните” медии, на които си плащаш чрез данъците или таксите за телевизия също като “националноотговорните” политици те удрят през ръцете настойнически и ти казват, че и този път нищо няма да излезе. Не се заблуждавай! Просто защото на тях не им било финансово изгодно. Или така е удобно? Трябва да има някаква причина да не участваме, да не вярваме, да не се борим, а да живеем в схлупените, покрити с каменни плочи, белосани, димящи къщурки и да ходим на църква, без да се бъркаме в играта на големите, които все решават вместо нас кой да играе и кой да загрява на страничната линия.
В нашата хистерична държава всяка победа бомба е. Живеем от урва на урва и от век на век. Мечтаем нескрито за онова американско синьо лято от 94-та, в което танцувахме прегърнати, увити с трибагреника под дъжда, а всичко беше прекрасно и приказно. Данчо Лечков беше “шампион”, Ицо Стоичков “президент”, а всички момичета мечтаеха за Боби Михайлов. Макар и далеч от онези мигове, победите над третите в света и европейския клубен шампион това лято задължително трябва да ни повъзвърнат накърненото българско самочувствие и усмивките по лицата, а телевизиите да се вслушват по често в гласа на народа, когато се борят за рейтинги и ролята на обществени медии, защото заради трийсет сребърника лишиха милиони телевизионни зрители от един от най-великите мигове в живота им в една невероятна анфийлдска вечер, когато ЦСКА пишеше историята.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар