Taнцуващият с вълци

"От днес вече ставам вълк." Каза ми онзи ден един приятел и ми стисна ръката. Отговорих му, че това не ме притеснява, защото няма какво да ми вземе, но ако иска може да му прехвърля ипотеката си и заемите.

Беше му се родил син. Досущ приличаше на него от снимката. И със същата кисела физиономия, с която сигурно и баща му, този бъдещ страшен вълк се е пръкнал сред нас.

Та си викам тоя е откачил, какъв вълк. Не, хората били зли, всеки гледал само парата, интереса си, как да прекара другия, да го обере, да му вземе имота. Това виждаше моя човек след поредната водка, от която вярно, че все повече му се флиртуваше, но някак си не ставаше по-весел. А напротив. Може би защото не му провървя в Испания, претърпява провал с втора поредна работа, живее на квартира, има вече син, за когото трябва да се грижи, а истинският му баща, на вълка, беше оставил рано вълчицата и се беше скрил в друга бърлога, където беше отгледал други вълчета...Как да му обясня на моя приятел, че приживе не може да има наследство и че приживе човек може да се разпорежда както иска с имота си. ...И така, всички бяха удобно зли и опасни: лекари, адвокати...И всички бяха виновни.

Аз нещо се смутих, защото не виждам така света, колкото и да е несправедлив. Вярно, че прекалено много си мълчим в тази държава, но е вярно, че и прекалено много ни натискат главите, а като не ни ги натискат, ние по навик ги тикаме, надолу, навътре...направо, но не настрани.

Предната вечер се прибирах подпийнал, почти без пари, разорен както всеки месец от сметки и банки, вървях с качулка на главата, а срещу мен се клатеше като ръждясал робот един поп, цивилно облечен, но аз знам, че е поп. Пиян...едвам ходеше и аха да падне на плочките. Подминах го, но в мен се загнезди мисълта, че в куфарчето, а и в джобовете на този поп сигурно има мангизи и не ти трябват особени усилия да вземеш каквото има, той даже няма и да разбере. Продължавах да вървя подтиснат и да гледам в земята. В земята - бедната, с някаква надежда, че ще намеря пари. Напоследак вървя, и все гледам към нея, и си мисля, че ще намеря пари. Сякаш по земята растат пари. И се вглеждам в хартийките, мръсни, окаляни и свити. Стъпкани от стъпканите хора.

Това се случва след като намерих своите собствени пари. Един ден, когато ги бях изгубил и отчаяно се върнах да ги търся по обратния път. И си мислех колко гладни дни ме чакат, заради втеляването по една жена, мисълта за която ме накара да изпусна на вятъра последните пари за месеца.

Също като вълка, който се беше втелил в една жена, и сега се чуди, аз ли съм или не съм. Какво пропуснах, какво можех да направя. А детето го гледаше кисело от снимката, и му викаше "Тате, това си ти."

За всичко е виновен глада. Глада му е майката. Онази вечер ядохме сирене, но то не беше сирене в точния смисъл, сега му викат "млечен продукт с растителни мазнини". И салама не беше точно салам, а водката...в нея имаше ракия...не знам как...Но понеже никога не бях пил водка Стадион, недоверчиво я подуших от върха на шишето, защото знам после как човек се насира от такива водки, и ме лъхна на ракия, ама на някаква кофти, съмнителна ракия. И така, нищо не можахме да изядем, нищо не можахме да изпием, камо ли да наебем като хората. Говорихме само за неосъществени мечти и страхове. Това беше една менте вечер, посветена на живота и смъртта, на лудостта, насилието и парите, от която всички си тръгнахме нито сити, нито гладни, нито пияни, нито трезвени, но стомасите ни бяха пълни и можеше да заспим без своите страхове. А утре пак да бъдем вълци или овце. Защото днес не може да станеш нищо.