Животът на К.
Събуждам се в клетка. Влажни капки бавно тичат по решетката, огряна от улична лампа през малкия отвор, като мост към тъмното небе, и падат без шум в невидимото. За край се чува тих плясък. Капката е отишла при другите капки. Сега те вече отново са едно цяло. Твърде бавно преминава времето или аз съм подут и безчуствен от упойката, за да усетя бързината на живота. Лежа след боксов мач в стаичката до ринга, размазан, и дишам с широко отворени очи и треперещи ръце, легнал на пода от цимент, с намалено зрение от синьо-червените отоци. Около мен е осеяно с приспани без доза тела, упоени от мрака с равно темпо на дишане, агонизиращо хриптене, резки изплашени движения, въртене около земята в несвяст и песен от думи, казвани само в монолози от кошмарен сън. Твърде бавен ми е филма, но от парата, която се отделя плътно от устните и изчезва като капките в мрака разбирам, че е студено на минус градуса. 1,2,3 или 5,4,3,2,1, старт! Не се сещам как точно беше началото.
Събудих се гладен. Строежът беше рано запустял, случайните живеещи винаги “временно” земляни кръжаха някъде из територията. Обикновено един такъв трип завършва с нападения над минаващи хора, както индианците едно време са нападали влаковете в прерията. Но това го знам от филмите и комиксите. После ти удрят инжекция от страх, че достойният член на обществото Господин Хикс, може да ухапе някое добро кученце, съответно и той, и кученцето тотално се побъркват и изпохапват епохата от хора и животни наоколо. После казват “бяха луди времена”. Дотолкова, че светлината на слънцето дразни мирогледа, а черепната кутия не възпроизвежда в мелодия кънтящите думи от латерната на останалите благоприлични членове на обществото. Накрая от много слушане ти потича пяна от устата и умираш в адски мъки от шума. Лешникотрошачки, Пепеляшки, Малки кибритопродавачки, Продавачи на надежда, Градът над който, се изсипал дъжд от бомбони и страна, в която няма нищо гнило, докато Карлсон, който живее на покрива си пие кафето във Вила Вилекула.
Тръгнах да търся другите. Млад, наперен и озъбен срещу всеки атакуващ. И тогава усетих лекото, едва доловимо пронизване от чуждо тяло в гърба, което ме парна прострелно, неприятелски мина границата ми, за да престъпи приятните илюзии. Игличката ме хвана след кратко преследване във въздуха от точка А до точка Б и няколко остри извивки на пунктира във въздуха, стана ми едно леко хубаво, а животът безгрижен, и поисках да заспя, без всякакви съпротивителни сили. Усетих погледа. Някой ме чака да заспя. Само да заспя. Толкова е сладко да не се страхуваш от улицата докато си вървиш, а денят е пролетен, облаците са някъде далеч от твоя град, твоята територия, и никой не хапе краката на добре облечените, прелитащи минувачи, които са се превърнали във врабчета и чикчирикат край паветата щастливи от хлебните трохи наоколо.
Хвърлиха ме в колата. При другите отпуснати трупове. Мислех, че съм умрял, прострелян от ловна пушка, и това е някакво последващо живота състояние, някакъв преход между него и смъртта, едно коридорче, в което успяваш да видиш по чехли какво става когато вече си без дъх и пулс, без признаци на живот, но продължаваш да виждаш, чуваш, осъзнаваш и крещиш, скрит в твоя преносим носител на памет. Някой да извади диска, плийз.
Събуждам се в зандана с някога жълти стени. Около мен оглеждат новия съквартирант в къщата. Повече са отколкото си мислех в началото. От клетките изнасят призрак. Устата му е отворена в последния плах опит за въздух, очите са замръзнали като река през зимата, някъде на Север, в последна гореща гледна точка, а тялото е сухо и свито без липсващите 21 грама душа. Няма причастие, няма Евангелие и никой не се моли за нея. Оголените зъби бранят живота от смъртта. Езикът казва сбогом, предал инстинкта за самосъхранение както генерал предава сабята си след разгром. Разсипват рядък живот по чиниите. И пак никой не казва молитвата. Те вече са празни. Преди да има нещо, то е вече изядено. Всички са пак гладни. Оставам да лежа, защото и без друго нямам много сили. Спират да гледат в мен и се улисват в битието си. Остават само няколко дена, а аз не съм буревестника.
Изгревът преди голямото умиране започна по същия начин. Глад, сплетни, изпразване на съзнанието с гледане на някога жълти стени, викове без думи, молби, но не молитви, спасение за един или двама, но не възкресение, нова смърт, но не Страшен съд. Безнадежността е седнала в ъгъла и гледа плахо с големите си черни очи, всеки който желае да я увековечи. Сякаш ти казва, целуни ме, за да се превърна в нова надежда или ме удуши с голи ръце, когато се нахвърля върху теб, защото иначе си свършен. Някои се насираха и напикаваха, изпадаха в последната си неистова лудост, крещяха и падаха на колене, вкопчваха се в решетките, в коридора, през който прекрачваш мястото на света и отиваш в другото място, където не знаеш има ли нещо неизживяно. Може би ще ловуваме като индианците от прерията? Стори ми се, че чух тропот на коне, а Поразяващата ръка е легнал и ни следи от хълма. Качвахме се горе такива каквито сме: палави, изцапани, готови да признаем всичко, гледащи гузно, лукаво, войнствено или детски усмихнати. Долу бяха кожите, месото, очите, ушите, носа, изядената храна и купчината лайна, завещана от задниците ни на Земята. Всички карантии са събрани в чували за изгаряне. Някой ще дъхне, за да ни разлети от пистите на крематориума, а коминът ще издава димни знаци, че тук има живот. Връщаме се отново към живота, под формата на малки частици хумус в сока на растенията, които ще галят със стеблата си други живи същества, които ще бродят между тях, ще ги късат, ще се хранят, ще правят деца и ще лежат прегърнати и уморени.
Нова клетка. Същите вече не чужди крака и ръце, сплетени в положен венец на земята. Иначе същата кал под ноктите. Същата помия за ядене. Мирис на влажни, мръсни косми. А наоколо се стеле тишина, защото вече никой не иска да лае. Защо висим тук с дни? Защо не ни убият сега, тук, веднага. Смъртта е просто смърт, когато всички трябва да умрем, преди да дойдат другите, за да умрат след нас по същия начин. Ехо! В рая ли сме?
Ако ви липсваме, вземете си нови домашни любимци. Само чрез любовта към тях няма да страдате за нас. Не страдайте!
Събуждам се в клетка. Влажни капки бавно тичат по решетката, огряна от улична лампа през малкия отвор, като мост към тъмното небе, и падат без шум в невидимото. За край се чува тих плясък. Капката е отишла при другите капки. Сега те вече отново са едно цяло. Твърде бавно преминава времето или аз съм подут и безчуствен от упойката, за да усетя бързината на живота. Лежа след боксов мач в стаичката до ринга, размазан, и дишам с широко отворени очи и треперещи ръце, легнал на пода от цимент, с намалено зрение от синьо-червените отоци. Около мен е осеяно с приспани без доза тела, упоени от мрака с равно темпо на дишане, агонизиращо хриптене, резки изплашени движения, въртене около земята в несвяст и песен от думи, казвани само в монолози от кошмарен сън. Твърде бавен ми е филма, но от парата, която се отделя плътно от устните и изчезва като капките в мрака разбирам, че е студено на минус градуса. 1,2,3 или 5,4,3,2,1, старт! Не се сещам как точно беше началото.
Събудих се гладен. Строежът беше рано запустял, случайните живеещи винаги “временно” земляни кръжаха някъде из територията. Обикновено един такъв трип завършва с нападения над минаващи хора, както индианците едно време са нападали влаковете в прерията. Но това го знам от филмите и комиксите. После ти удрят инжекция от страх, че достойният член на обществото Господин Хикс, може да ухапе някое добро кученце, съответно и той, и кученцето тотално се побъркват и изпохапват епохата от хора и животни наоколо. После казват “бяха луди времена”. Дотолкова, че светлината на слънцето дразни мирогледа, а черепната кутия не възпроизвежда в мелодия кънтящите думи от латерната на останалите благоприлични членове на обществото. Накрая от много слушане ти потича пяна от устата и умираш в адски мъки от шума. Лешникотрошачки, Пепеляшки, Малки кибритопродавачки, Продавачи на надежда, Градът над който, се изсипал дъжд от бомбони и страна, в която няма нищо гнило, докато Карлсон, който живее на покрива си пие кафето във Вила Вилекула.
Тръгнах да търся другите. Млад, наперен и озъбен срещу всеки атакуващ. И тогава усетих лекото, едва доловимо пронизване от чуждо тяло в гърба, което ме парна прострелно, неприятелски мина границата ми, за да престъпи приятните илюзии. Игличката ме хвана след кратко преследване във въздуха от точка А до точка Б и няколко остри извивки на пунктира във въздуха, стана ми едно леко хубаво, а животът безгрижен, и поисках да заспя, без всякакви съпротивителни сили. Усетих погледа. Някой ме чака да заспя. Само да заспя. Толкова е сладко да не се страхуваш от улицата докато си вървиш, а денят е пролетен, облаците са някъде далеч от твоя град, твоята територия, и никой не хапе краката на добре облечените, прелитащи минувачи, които са се превърнали във врабчета и чикчирикат край паветата щастливи от хлебните трохи наоколо.
Хвърлиха ме в колата. При другите отпуснати трупове. Мислех, че съм умрял, прострелян от ловна пушка, и това е някакво последващо живота състояние, някакъв преход между него и смъртта, едно коридорче, в което успяваш да видиш по чехли какво става когато вече си без дъх и пулс, без признаци на живот, но продължаваш да виждаш, чуваш, осъзнаваш и крещиш, скрит в твоя преносим носител на памет. Някой да извади диска, плийз.
Събуждам се в зандана с някога жълти стени. Около мен оглеждат новия съквартирант в къщата. Повече са отколкото си мислех в началото. От клетките изнасят призрак. Устата му е отворена в последния плах опит за въздух, очите са замръзнали като река през зимата, някъде на Север, в последна гореща гледна точка, а тялото е сухо и свито без липсващите 21 грама душа. Няма причастие, няма Евангелие и никой не се моли за нея. Оголените зъби бранят живота от смъртта. Езикът казва сбогом, предал инстинкта за самосъхранение както генерал предава сабята си след разгром. Разсипват рядък живот по чиниите. И пак никой не казва молитвата. Те вече са празни. Преди да има нещо, то е вече изядено. Всички са пак гладни. Оставам да лежа, защото и без друго нямам много сили. Спират да гледат в мен и се улисват в битието си. Остават само няколко дена, а аз не съм буревестника.
Изгревът преди голямото умиране започна по същия начин. Глад, сплетни, изпразване на съзнанието с гледане на някога жълти стени, викове без думи, молби, но не молитви, спасение за един или двама, но не възкресение, нова смърт, но не Страшен съд. Безнадежността е седнала в ъгъла и гледа плахо с големите си черни очи, всеки който желае да я увековечи. Сякаш ти казва, целуни ме, за да се превърна в нова надежда или ме удуши с голи ръце, когато се нахвърля върху теб, защото иначе си свършен. Някои се насираха и напикаваха, изпадаха в последната си неистова лудост, крещяха и падаха на колене, вкопчваха се в решетките, в коридора, през който прекрачваш мястото на света и отиваш в другото място, където не знаеш има ли нещо неизживяно. Може би ще ловуваме като индианците от прерията? Стори ми се, че чух тропот на коне, а Поразяващата ръка е легнал и ни следи от хълма. Качвахме се горе такива каквито сме: палави, изцапани, готови да признаем всичко, гледащи гузно, лукаво, войнствено или детски усмихнати. Долу бяха кожите, месото, очите, ушите, носа, изядената храна и купчината лайна, завещана от задниците ни на Земята. Всички карантии са събрани в чували за изгаряне. Някой ще дъхне, за да ни разлети от пистите на крематориума, а коминът ще издава димни знаци, че тук има живот. Връщаме се отново към живота, под формата на малки частици хумус в сока на растенията, които ще галят със стеблата си други живи същества, които ще бродят между тях, ще ги късат, ще се хранят, ще правят деца и ще лежат прегърнати и уморени.
Нова клетка. Същите вече не чужди крака и ръце, сплетени в положен венец на земята. Иначе същата кал под ноктите. Същата помия за ядене. Мирис на влажни, мръсни косми. А наоколо се стеле тишина, защото вече никой не иска да лае. Защо висим тук с дни? Защо не ни убият сега, тук, веднага. Смъртта е просто смърт, когато всички трябва да умрем, преди да дойдат другите, за да умрат след нас по същия начин. Ехо! В рая ли сме?
Ако ви липсваме, вземете си нови домашни любимци. Само чрез любовта към тях няма да страдате за нас. Не страдайте!
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар