/Eдин стар текст. Но се сетих, че е готин в контекста на Празника/
В момента си измислям. Няма какво да правя и затова. Ти знаеш, че аз съм лъжливо копеле и ако в момента четеш, не ми вярвай, за теб няма смисъл.
Имах нужда от две водки, за да ти го кажа онази вечер. Две шибани малки водки, които да ме направят ироничен и смел. Здравей! Господи, колко писма бях натрупал в душата си! Пишех ги всеки ден. Мразех се за това. Мразех и теб, защото се чувствах безсилен и слаб. Толкова много ярост. Сега разбрах защо съм я изпитвал, а и винаги съм знаел. Защото не те забравих. Въпреки всичко и всички. Надявах се, че никога повече няма да те срещна. Но това беше лъжа и знаех, че този ден ще дойде. Чиста водка, господа! Ако може да е горчива като любовта и с повечко лед за безразличие, с резен лимон, за да и’ убием вкуса. Ако може да се чукаме, да сменяме жените по-често, но моля ви се без любов, плащаме си, само без любов! Дайте ни търпение, безразличие, дайте ни абсент, мастика, за да не помним, да чукаме лудо, да не ни стават пишките от мастиката, да заспиваме над жените без сили, да ни напускат рано сутрин, да ги бием понякога, да се гърчим от повръщане, докато обещаваме, че никога повече няма да правим така. Но моля ви се, без любов! За нас бутилка водка, кюфтета с бира, порно, семки, мачове, оркестъра да свири! Но много ви моля, не ме карайте да обичам! Аз съм чист женомразец.
Радвам се, че те видях. Aкo искаш ми вярвай. Беше ми приятно да усетя, че си красива. Две водки за смелост, дами и господа! Две малки водки за любовта! Може да са три и четири… Все по-безчувствени, все по-безтегловни, важното е да се лъжем, че не ни пука, че сме ебачи, че сме страшни. Това важи и за теб. А колко искам да сме истински. Обаче не можем. Искаме живот, лишен от ангажименти към някого и пълен с кариера. Живот, от който да изкарваме кинти, да си купуваме дрехи, пиене, да изглеждаме добре, да флиртуваме, да правим секс пияни, да работим много, да мислим по-малко за любовта, да се правим, че не можем да обичаме тези, които ни казват колко ни обичат, защото сме точно такива. Накрая винаги бягаме, без да си признаваме, че сме сгрешили и продължаваме да търсим любов, нещастни и самотни, жестоки помияри в тъмна, кална улица, след като сами сме си тръгнали, без ясно накъде. Бягаме като любовници, хванати в капана на ежедневното местопрестъпление. Бързо си обуваме гащите и полуголи тичаме към ъгъла, за да хванем такси, разпилявайки дрехи след себе си, говорейки припряно с нервни движения. Иска ни се да не ни се е случвало, правим се на интересни, че ние просто сме си търсели нещо за днес, бърза изневяра, но всеки път сме търсили любовта, за да избягаме отново, обяснявайки колко сме наранени и как не бихме могли да я понесем.
Вече не знам кога съм прав и кога греша. В крайна сметка ти ми казваш, че винаги бъркам. И аз неизбежно започвам да го правя.
Нямам нужда от теб. Защото ще умра. Ще умра заради теб. В мига, в който ти ми кажеш, че съм сбъркал и душевната ти дебелина не позволява да ми простиш. Присъствието ми започва да те дразни и аз се размазвам като комар на твоя прозорец. Ти ме избърсваш с мокър вестник и продължаваш да живееш на чисто, а моите крилца вибрират в кофата за боклук, където тихо и болно жужа без никой да ме чува, увит в смачкания вестник от онзи ден. В просъниците си чувам жесток смях, сънувам как отново ме смачкваш, някак забавено виждам ръката и вестника, но не мога да полетя, защото тялото ми е станало оловно тежко и въпреки страха и инстинкта за самосъхранение, не мога да се движа, а само гледам крещящо неразбираемо. Заслужава ли си една твоя капка кръв, едно ухапване, смъртта на комара? Но какво ти пука. На теб ти е писнало от комари през летния период, цели рояци, които искат да се доберат до твоето тяло и се опитват да те примамят с поезията на своите движения. А ти не можеш да ги понасяш. На всички прозорци си сложила мрежи, за да не мога да влизам, а когато чуеш моя звук, започваш яростно да пръскаш стаята със спрей, защото не можеш да ме понасяш дори и във въздуха. Пушиш цигара след цигара на балкона и се надяваш, че с дима си ще ме прогониш далеч, за да бъдеш отново сама и недостижима. Но аз съм като Мохамед Али и те разцепвам като диня на ринга. Тялото ти пада веднъж с огромен трясък. Yeaah baby! Спечелих педесет милиона мъгла, които изхарчвам в самота и безсилие.
Животът не е някакво споразумение, компромис, сделка. Или може би е. Но никой не е виновен за правилата на другия. Всъщност ние имаме ли правила? Или само желания, които обличаме в измислени от нас норми. Измисляме ги, за да ни предпазват, страх ни е, че някой ще се порови в неприкосновеното ни пространство и ще отмъкне нещо ценно, което ще ни липсва и ще ни натъжи, ще се почувстваме ограбени и ще гоним крадеца, за да му плеснем шамар, за да го напсуваме или ще му изпращаме кофти есемеси и електронни писма. Правилата определят нашите граници, до къде можем да стигнем, до къде искаме, в какво лично място живеем, правилата определят нашите граници с околните. Ако те са готини и искат да влязат при нас, ние отваряме пропускателните си пунктове. Митничарите на съмнението преравят подозрителния багаж от мисли на гостите, и ги пускат или арестуват като контрабандисти на нечистоплътни намерения. На други просто им бием черни печати завинаги или кой знае.
Съвестта е парламента на тялото. Тя се събужда сутрин, разтваря проблемите си в кафето, оглежда се в огледалото и прави гримаса, а после се измива, за да се опита да погледне света отново. Някъде към обяд съвестта пие второ кафе и вече иска да се съвклуплява. Ако има с кого, Парламентът провежда своето заседание. Милиони мозъчни клетки са се подредили в парламентарни групи и яростно спорят от трибуната на твоите желания с изказвания и запитвания, реплики, дуплики, вот на доверие, вот на недоверие... Tе удрят и пляскат по твоята мозъчна банка и искат сметка за политиката, а ехографът пише стенограмите от сърдечните дебати. “Интересите на нашето тяло изискват то да се изчука, господа от опозицията. А какво би станало, ако днес лепнете трипер, поради липса на полова отговорност, господа управляващи?” И ти си като непревзимаемата Куба с Фидел Кастро, който все иска да го начука на империалистите, а те не му пускат и Марадона, който иска да изшмърка всичко що е кока и да се превърне в нашмъркания Бог на Аржентина.
Правилата са днес. Те никога не важат за утре, най-малкото защото утре може да го няма. Утре куро може да си пойде, утре може да няма гости от Червен бряг или да режат ламарини, докато те извадят някак си от неузнаваемия автомобил напът за поредното парти, до което никога няма да стигнеш. Затова едните гласуват “за” и го вдигат всеки път, другите вярват в утрешния ден и вдигат “против”, в смисъл не го вдигат, трети се въздържат, защото за тях и днес, и утре е все едно и не правят разлика, ако се вдигне - вдигне, ако не – не. Те чакат великото географско откритие на любовта. Но капитан Кук го изядоха диваците, въпреки че преоткри света. А нашите правила са измислица като живота, който сам се измисля всеки ден, дори и да не ти се участва в измислици-премислиците му. Всъщност какво толкова премисляме – дали животът ни не е някакво споразумение, компромис или сделка? Или може би е. Но никой не е виновен за измислици-премислиците на другия.
Публикации
