неделя, 17 май 2009 г.

Ела в нощта да сме двама

Ето една стара история от нашата буйна младост.
Какво става когато Петър Николов и Даниел Василев, верен другар, понастоящем нюйоркски брокер, са в един скучен през лятото град на Дунавската равнина, почти на ръба на Дунава според географската карта. Даниел има български левове за харчeне, тъй като не смята да ги пренася обратно през Океана в куфари, а Пешо естествено няма много, щото е студент, който бачка нощем като охрана за нещо като малко над минималната работна заплата. Понастоящем следи за едни големи финанси(и далавери) и се прави на доброто ченге. “Но всъщност, бихме могли да отидем на танцьорки.” си каза той “И без друго, друго няма.” – “О, да, добра идея.” - каза Дидо и повече никой не се терзае какво ще се прави тази вечер в опразнения от лятната жега град, в който асфалта е като разтопен шоколад, който си забравил в джоба и дори комарите изпитват досада и се реят уморено около своите жертви, сякаш предпочитат смъртта.

В този клуб винаги има хора. Но никога баровците не сме били ние. Баровец е доста относително понятие, но нека приемем положителната страна на образа му. Парите още бяха в хиляди. Кафето беше 500. Бирата 1000. Долара по едно време стана 3000. Не знам как, но всички продължаваха да живеят. Е, не всички. Но за нас животът тогава започваше.

Даваш знак. Тя идва при теб. Усмивка. Подаваш банкнота. Тя я пъха през препаската и също се усмихва докато увива крак около теб като тропическа лиана. Крак на токче, завършващ с малко стегнато дупе, и още първия път ръката ти остава там. Приятно, много топло, меко и леко влажно. Тя се обръща с гръб към теб и бавно извива онова малко дупе във формата на полукълбо, което се отърква в твоя лост, който вече е готов да преобърне Земята. Полукълбото акостира в малкото пристанище между бедрата ти, при твоя крайцер “Аврора”. После рязко излиза от орбитата и се устремява, а ти си готов да дадеш залпа за началото на Революцията. Из Космоса се носи музика от спътник. Зъбите ти нежно захапват повърхността на горящата комета, която се топи в атмосферата. Очите се приземяват в мрака на сатенената кожа и страстта потича по устните, за да превърнеш две трети от полукълбото във вода. В световен океан. “Ела при мен, в нощта да сме двама...”

Песента свършва и корабът се оттегля в морето. Цяла флотилия танцьорки, обляни в брилянтин от клубна светлина, покрити с гердани от тропически цветя, се отдалечават от теб и ти махат, “Пътниче, ела при нас!” И ти се гмурваш в прозрачната вода, за да се събудиш в гърдите им.

От къде сте? Венеция, Москва или Верона? “Тъй оченъ красивая Яна. Я хочу бъйт с табой. Тъй харошая девочка.” Яна иска 10 000лв. стари пари, за да си махне горнището от две малки розови чашки. Тя не си тръгва. Приятно й е да стои в коленете ми. Аз съм млад и красив. Другите са само бизнес. И аз съм бизнес, но приятен бизнес. И тя е бизнес, но гърдите й са прекрасни и вълнуващи.

Отново е Яна. Идва при мен с алена усмивка като косите, бельото, червилото. Давам знак, слагам банкнота и машината за удоволствия се завърта около мен с цялата си прелест. Джубоксът тръгва с избраната песен. Русалките са пленили душите на моряците и те са готови да заспят в обятията им. Корабът се е отправил в неизвестна за него посока. Небето не предвещава буря. През мен профучават цунамита, земетресения и водовъртежи. Ръцете и езикът ми пронизват тялото й. Със скорост на Конкорд кръстосват нейния Екватор, а тя не спира да лети до мен и да ми дава знаци на всички езици на Планетата. Послe сяда и пак си говорим на развален руско-български в галактическия бар. А аз искам да забия флага на нейния Венерин хълм. Искам да бъда нейния национален герой. Не усещам как нощта минава в тази еротична безтегловност. Парите и пиенето свършиха. От Земята ни съобщават, че вече трябва да тръгваме. Тук има само сенки. Как да си ходим? Къде да си ходим?
Един ден на тази планета ще има живот. Хората ще се върнат, след като взривят Земята с едновременно включване на всички климатици. Дай да пием по една бира след уискито и тогава. Яна я няма. Някъде изчезна зад завесите. Не знам дали да я търся. Яна е просто сянка.
“Ела в нощта да сме двама, изпаднала в транс, дива, нощна мадама. Аз съм номер пореден, лице с тебешир. Още малко и тръгвам от този безспир. Ела да сме двама... “

Няма коментари: